Престанете да говорите за САЩ ’94!

0
615

„И вече може би последен шанс за нашите, ако успеят да изнесат топката в близост до Бернар Лама… КОСТАДИНОВ ВЛИЗА НА СКОРОСТ, ДА ВИДИМ, ИЗСТРЕЛ И ГОЛ!!! ЕТО, ГОСПОД Е БЪЛГАРИН, ГОСПОД Е БЪЛГАРИН ТАЗИ ВЕЧЕР…“

Както на всеки 17-ти ноември, българският народ стана и легна с крясъците на единствения оцелял Петел в онази парижка вечер – Петър Василев. Вече покойният Николай Колев по-тихичко пръв изрича емблематичната фраза.

Времепорталът „Когато Господ беше българин“, са длъжни да отворят чрез заглавията си вестници и спортни сайтове. Брилянтният пас на Пенев и последвалия гол на Костадинов греят от фейсбук-стените на позитивни и негативни носталгици. Първите с усмивка казват – „И останалото е история“, визирайки последвалите паметни мигове на САЩ ’94. Вторите се оплакват „Какво поколение имахме, а днешните не могат да бият Косово“ . И така нататък.

Ежегодното припомняне на последните минути от мача с Франция през 93-та е едновременно начало и край на един непрекъснат кръговрат – Вечният сън на българския футбол със спомените от лудото американско лято. Кръглите годишнини от мачовете са един повод да си пуснеш в Ютюб как Камата и Данчо Лечков посичат Германия, после идват рождените дни на футболистите,  годишнината от Златната топка на Стоичков и после всяка обикновена вечер, в която може би си се напил пред компютъра и САЩ ’94 ти е прехода между „Адаптация“ на Васко Найденов и компилация с най-известните мафиотски убийства на прехода. Безкрайна сладко-горчива носталгия, с дъх на пепелник и кисела домашна ракия.

Героите от САЩ’94 преживяха разнообразни метаморфози, забогатявания, неуспешни бизнес начинания и опити в политиката, един почина от охолен живот, а една голяма част станаха треньори и футболни ръководители. Новите им поприща произведоха поне толкова човешка мъка, колкото радост донесоха подвизите им на терена. Българският футбол, заеедно с националния отбор, постепенно се превърна в безвкусно и тъжно зрелище, затлачено в мутренски зависимости, които Четвъртите в света не премахнаха, а превърнаха в статукво.

Ебати кошмара

И това надали го чувате за пръв път – колкото велики футболисти бяха, толкова некадърни ръководители станаха. Вътрешното първенство продължава да е трудно гледаема дупка за огромни финансови средства. Този фантастичен, този невероятен Боби Михайлов беше свален от премиерски пуч, но в БФС очевидно няма кой да дойде, освен същите хора, които управляваха заедно с него. Основен претендент за башбакан е човекът с цветните ризи Йордан Лечков, чийто управленски нюх изведе поверените му национални отбори до безкрайна поредица от резили. Екзекуторът на петлите Емо Костадинов е в Изпълкома (пълен и с клубни и политически мутри), а надали някой е забравил и участието му в управлението на ЦСКА, когато феновете заляха с черна боя звездата му пред Армията. За неопетнения опозиционер Христо Стоичков някак си се забравя, че е най-дълго задържалия се треньор на мъжете във времена на упадък, при това с далеч по-престижни футболисти.

При днешното тъжно положение БФС прехвърля вината на лошото футболно поколение и цялостната ситуация към клубовете, описвайки се като безправен регулаторен орган с добри финанси. Един регулаторен орган не може да е безотговорен най-напред за уреждането на мачове, започващо от детските дивизии. После за корумпираната селекция на футболисти, започваща от школите и свършваща в националния отбор, където по традиция няколко титуляри не са записвали минути в последните месеци.  Най-накрая не може един регулаторен орган, който задава базовите правила на футболния живот, да няма отговорност за положение, при което в по-голямата си част клубовете нямат елементарна финансова стабилност.

Една сериозна част от потенциалните зрители и привърженици отдавна се е отказала от този садомазо-спектакъл и гледа европейските първенства. Друга продължава да си го причинява, радвайки се на проблясъци и псувайки през зъби след поредното разочарование. Всички дружно си припомнят Американското лято – спасителен спомен за по-добри времена, комфортната зона на Вечната слава. След всичките си подвизи, опозорилата се част от героите продължава поне за няколко минути в Ютюб да е скупщина от галени имена – Боби, Емо, Лече, Ицо, Наско и т.н.

„Аз съм бил 70 мача капитан на националния отбор“, заваляйки припомни пияният като руски обущар Борислав Михайлов на единствената репортерка, която посмя да го попита за качеството на играта при много трудна победа над Люксембург в София преди няколко години. „Като футболисти толкова вдигнахме нивото, че сега страдаме като ръководители“, не пропуска да каже Лечков, чиято друга коронна фраза пред събрали се репотери е „Мале, след САЩ 94 нямаше такъв интерес към мен!“

За последните 25 години обаче самият футбол се промени и е далеч по-сложен спорт, тактически и физически. Тогавашното ни златно поколение, с всичките му клубни и национални успехи днес би играло равностойни мачове с Монтана. Под вещото им ръководство българският футбол остана смешно бавен, а клубовете ни, с изключение на привилигирования и предимно чуждестранен Лудогорец, са неспособни да покажат почти нищо извън границите на страната.  Също като националите. И в това тежко положение над масите по кварталните кафенета хората продължават да се спасяват със спомените как някой толкова се зарадвал на гола на Костадинов, че разцелувал тъщата, и как друг техните го набили, защото избягал да празнува като сме били германците.

Какво да се прави?

За да свърши този идиотски вечен сън, трябва да обявим ембарго на САЩ ’94. Поне до 50-тата годишнина. Не се ебавам. Без клипчета, постове и разказване на спомени. Без заравяне в подробности на чий врат се виждат най-много ланци в кадрите край басейна.

Големите грешници на българския футболен преход трябва да спрат да бъдат наричани с галени имена и да бъдат запратени на бунището на историята заради безбрежната им наглост.

И този процес би следвало да започне от спортните журналисти. По-голямата и влиятелна част от тях към момента са смирени слуги на Четвъртите в света и зализаните мутробарони. На всяка резонна критика съответстват два тона сервилни интервюта и архивни кадри как Балъков е прегърнал Стоичков, Кирячето бърка къде не трябва, а Туньо спира Батистута.

Радостта беше неизмерима, но стига толкова. Ако искаме отново да се наслаждаваме на хубав футбол на български стадиони, вече е нужно да спрем да живеем в спомени. За да изгоним някогашните герои, да погледнем реалистично на създалото се положение и да започнем да излизаме от блатото с работа.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here